Един нормален ден в интензивно отделение. ЧАСТ ПЪРВА.

По време на предаване на дежурството в интензивно отделение, в което застъпвам в 19:30 до следващия ден в 09:00 часа звъни телефонът на младия колега, който в този момент документално пред компютъра ми предава смяната. Гледаме кръвните картини и образните изследвания на пациентите, преди да минем по стаите, защото в Германия смяна в интензивно и спешно отделение се предава само в стаята при всеки пациент.

Аз вземам от джоба на колегата телефонната слушалка, защото това обаждане няма да е нищо хубаво и със сигурност ще засяга моето дежурство, неговото приключва след малко.

Обажда се колежката от спешно отделение, че пожарната и е докладвала пациент с „ексацербация на ХОББ“ – жена, уж позната в нашата болница с тежка дихателна недостатъчност и пред интубация. Още не знаят, дали ще дойде интубирана или неинвазивно обдишвана. Казвам и да идват директно при нас, на монитора се изписва, че след 18 минути ще са при нас. Линейките пращат данни за пациента, за да знаем какво и кога е на път за нас по специална дигитална система, но понякога, когато е особено напечено се обаждат, защото нямат време да пишат на таблета в линейката. ХОББ е хронично обструктивно белодробно заболяване, предимно при пушачи или при трудово увредени хора с тежък задух и пристъп, който в този случай се казва ексацербация.

Имаме, като по чудо, едно свободно легло, което е рядкост, обикновено всяко такова запитване е борба за живот и кой ще получи свободното легло. То е свободно от цели два часа и видимо ще трябва да бъде заето.

Казвам на една от трите интензивни сестри да подготвят стаята, защото след 15 мин ще имаме пациент за NIV, това значи с неинвазивно обдишване и уредът да е в стаята, стаята винаги е подготвена, защото във всеки един момент може да дойде реанимация и от самата болница и от вън.

За останалите минути поемам другите 8 пациенти в стаята на всеки от тях от колегата.

Първият е 38 годишен и ненужно уплашен гражданин с ориенталски произход с остра бъбречна недостатъчност след коронарна ангиография в Турция, който непрекъснато повтаря, че не иска да умре и имал три деца и трябвало да се грижи за тях. Колкото и да му казвам, че няма такава опасност, той си е втълпил, че може да не преживее нощта и непрекъснато говори по мобилен телефон с някого на чужд език, изненадвам се, че е ваксиниран срещу КОВИД 19.

Втората пациентка е дементна жена, набор 1936-та, която вече два пъти си е изтръгнала уретралния катетър и крещи през цялото време думата „надзирател“ на немски език, при влизане в стаята сестрите я къпят за трети път за деня, защото отново се е намазала с изпражнения, а от изтръгнатия катетър има поне литър урина на пода, германка, ваксинирана. С колегата я прескачаме, тя спира да крещи за малко, виждаме и заедно ИЗ-то (история на заболяването във всяка стая), прескачаме локвата с урина и продължаваме към следващата стая, по локвата и по пациента се работи в момента от две сестри.

Третият господин е на 73 години, преди две седмици изписан, бе реанимиран, поради медикаментозна реакция с 38 диагнози в своето ИЗ, днес е имал кръвно 40/10 след като е бил кардиовертиран и все още има нужда от добутамин и норадреналин, за да има изобщо кръвно налягане, т.е. критичен. Убеден е, че трябва да му сменим катетъра с нов и по-малък.

Четвъртата пациентка е 82-годишна дама, имала през деня перикарден излив, наложило се е да и сложат през деня перикарден дренаж по спешност и са изтеглили 900 мл кръв, след което всичко се е нормализирало, дренажът е изтеглен, на леглото пише DNR/DNI, сиреч, ако се случи нещо няма да бъде нито интубирана, нито реанимирана, това е било нейното желание. Ако някой иска да умре, ние не го държим жив насила. Казвам и добър вечер, тя ме пита, дали днес ще умре или утре и дали ще дойдат децата и. Аз и казвам, че не считам, че днес или утре ще умре, а тя казва, че „не искала повече“, казвам и че утре ще я преместим в по-тиха стая. Тя казва, че ще се радва на по-тихо място да умре, в интензивно е шумно. Трябва да бързаме, скоро ще дойде пожарната с нов пациент, нямам време за психологически грижи.

В следващата стая е петият ни пациент, който е полуглух германски руснак, който е имал 14 дни мелена (черни изпражнения) и е при нас с хемоглобин от 4,9 при норма над 12. Питам го как е, той казва, че не разбира, защо не сме му дали да яде и че леглото е за деца, а не за големи хора. Казвам му, че има право, но няма да остане дълго при нас и казвам на сестрата да дойде първата от трите банки кръв, които искам да му прелея до утре. Не кърви остро, няма смисъл вечер да се прави гастроскопия, първо трябва да се стабилизира.

Шестият пациент е приет предходния ден и е на 63 години пациент с рядко онкологично заболяване, в скенера в белия му дроб има повече метастази, отколкото белодробна тъкан, неконтактен на неинвазивна вентилация т.нар. „high flow“ със 55 лита в минута 100% кислород и сатурация от 85%, сиреч много зле при 55 литра 100% кислород. Непрекъснато се опитва да си отстрани кислорода, не може да разбере, че ако го махне ще умре за сравнително кратко време. INR му е 7,4, т.е. няма кръвосъсирване, има механична сърдечна клапа. И при него решаваме, че няма да бъде реанимиран, ако му спре сърцето, защото няма смисъл при раковото заболяване става дума за дни и седмици, не за месеци живот.

В следващата стая е 86 годишен с пети инфаркт, гледа телевизия, адекватен, чака операция, понеже аортната му клапа е максимално стенозирала, ще получи TAVI, която и ние можем да поставим, но нямаме договор с касите и затова се поставя в клиника в друг град, но там нямат място в интензивно и трябва да го държим жив още един ден до операцията. Кръвно 60/10, пациентът си се храни и няма никакви оплаквания. Взето е решение кръвното така да се толерира, може би е от месеци така.

В следващата стая се подготвя всичко за идващата пациентка и в последната стая е пациент на 75 години след инфаркт с 3 стента на лява и на дясна коронарна артерия с дисекация на малък съд, трябва да му се прави редовно ехокардиография, за да не развие перикарден излив незабелязано.

Колегата ми пожелава „Божията помощ по време на това дежурство“. Аз забелязвам, че не съм си взел стетоскопа и решавам да отида до съблекалнята в килера, защото е в шкафчето ми, казвам на сестрата, че отивам, защото не мога да отивам някъде, без да кажа къде съм. И докато се обръщам чувам шумният звук на EKG на фирма Corpuls в коридора и казвам на шумен глас „идват“, за да се подготвим всички за бой. Един вид шокова зала, но в намален състав вечер.

Плъзгащата се врата се отваря и виждам носилката за лица над 200 кг, максимално снижена и пет човека в тесни червено-зелени „униформи“ на пожарната на съседната община (навсякъде са различни) да тътрят пациентка с кислородна маска, която е практически квадратна – 1,60 висока и поне 1,50 широка. Не е интубирана, сиреч има потенциал да се влоши. Във врата и е забит зелен абокат, няма как да се намери вена при около 170 кг и 160 см височина. Все пак, че е могъл колегата да намери венозен път ме радва, това ни дава време за действие и няма нужда да се вади дрелката, за да се поставя костна канюла (интраосерен абокат). Но краката са толкова дебели, че не виждам къде ще може да се постави такава канюла, дори и с дрелка.

Една от парамедичките е жена. Униформата и е особено прилепнала по тялото – усмихвам и се, и тя ми се усмихва, не я познавам.

Успяваме с тях и ние четиримата да я преместим с „плъзгащ се борд“ от носилката на леглото. Сатурацията и е била 50% при пристигане на линейката, а парциалното налягане на CO2 в издишаният въздух е бил 92 mmHg, сиреч реално ще е поне 100 mmHg (в линейката не е точно измерването) и дамата със сигурност ще е в респираторна ацидоза и това, че не може да говори и е сомнолентна ще се дължи на CO2-наркоза. Когато човек не може да издиша СО2 кръвта става „кисела“, т.е. pH пада и това е много опасно състояние. Пациентите изпадат в наркоза в следствие на високите стойности на CO2 в кръвта. Това може да се коригира само с обдишване, да им се помогне да издишат СО2.

Пред нас в леглото се разкрива гледка, подобна на Джаба от Междузвездни войни. Множествени гъбични инфекции. Руска германка, неваксинирана. Няма никакъв ХОББ, няма спастично дишане, просто вече е твърде дебела, за да диша. Отоци навсякъде, сърдечно декомпенсирала. Трите сестри и практикантката започват процедура по миене, дезинфекция и закачване с кабели. Аз нося ехографа, за да видя къде точно ще бода, понеже човек може да забрави, че ще уцели съд в тази ситуация, а и вероятно иглите ни няма да са достатъчно дълги, за да достигнат до съд. Практически врат няма, рамо не се вижда, човек предполага, че ще боде Вена субклавия, но там е още Вена югуларис, което е толкова абсурдно, че човек и да иска не може да си го измисли. С 10 литра кислород в минута при нас има сатурация 95%, т.е. имаме време. Мирис на гниеща плът. Една от сестрите отваря прозореца. 30 минути, за да бъде измита и дезинфектирана, под ЕКГ и оксиметричен контрол. Първо поставям централен венозен път с пет изхода, понеже сестрата го отваря по грешка и такъв с три би бил достатъчен в този случай, но „повече помага повече“, както казва Мечо Пух… Иглата достига до Вена юголарис, която е огромна, колкото аортата при други хора, понеже около 100 килограмовият корем натиска целия ситус към врата. Оказва се по-лесно от очакването, има проблем с кръвосъсирването, явно приема нещо за разреждане на кръвта, няма как да знам, в Германия няма система, където мога да проверя кой какво приема, в последната епикриза при нас пише апиксабан 2,5 мг.

Нужна е артерия, т.е. интраартериален достъп, обаче никъде, нито А. радиалис, нито А. брахиалис двустранно могат да се палпират. И най-дългата игла няма да достигне през масите до А. феморалис, тя също и не се напипва, а със съдовият ултразвук изобщо не може да се види къде е А. феморалис през 30 см мас. Трудна ситуация.

Решавам се с по-дълъг катетър да бода А. радиалис под ехографски контрол, вижда се нищожно малка да пулсира, при натиск изчезва, като вена… Едната сестра опъва ръката, другата на ехографа прави каквото и казвам. Още съм стерилен след последната манипулация по врата. С максимално увеличение и много фино бодене след местна упойка успявам за огромна радост на всички ни да достигна до артерията и да вкарам по Зелдингер водача (тънък тел) в нея и вече имаме в монитора крива за инвазивно кръвно налягане и можем на всеки час да правим кръвно-газов артериален анализ. Първият е с pH 7,11, pCO2 99,8 mmHg, pO2 67 mmHg, няма лактат или други отклонения, няма метаболен компонент, чисто дихателна е ацидозата, т.е. кръвта е кисела, заради СО2, както си мислихме в началото. Нареждам неинвазивна вентилация с маска, която се закопчава с колани на главата и под високо налягане обдишва пациента.

Телефонът звъни. Снахата на пациента с кървенето иска информация, държат ми телефона на ухото, целите ми ръце са в кръв от артерията, казвам, че ще и се обадя по-късно.

21:30 часа е. въвеждам в компютъра рентген, което пак само лекар може да го прави и се обаждам да дойдат. Правим в стаята снимка, като петима я повдигаме за плаката, на която трябва да легне. Излиза сколиоза, без масивни плеврални изливи, няма пневмоторакс, няма пневмония.

Обдишването започва.

Пациентът с бъбречните проблеми три пъти е пожелал да говори с мен. Отивам при него. Говорим 20 минути за състоянието му. Не е доволен, че не се чувства добре. За трети път казва, че го боли корема в дясно. Има правен скенер от днес, но без контраст. Мъкна екографа, за да погледна – жлъчката е пълна, въпреки че е вечерял, стената и има типичната картина на възпаление (три пласта). Казвам на сестрата да пусне прокалцитонин, CRP и още 20 стойности.

Телефонът звъни. Вдигам с: „Нямам легла.“ Колежката от спешното ми казва, че трябва да отиде при КОВИД пациент, т.е. да влезе в изолатора и имало 8 невидяни пациента, дали нямало да мога да отида и да и помогна малко. Казвам и да се държи, да не губи надежда, че ще дойда.

Дементната пациентка се е събудила и отново започва да крещи за помощ, отскубва си кабела на ЕКГ-то, той го разпознава като камерно мъждене, червена аларма. Всички бягат, тя стои, хили се и не разбира какво се е случило. Закача се отново на кабелите. 5 мг халдол подкожно. Другото (мелперон) не е помогнало.

Първата банка кръв за глухият кървящ пристига, само лекар може да я закача. Отивам, правя тест, който предвижда законът, закачам я. Пациентът иска да яде, казвам му, че не може.

Хонорарната сестра идва и ми казва, че още не съм написал нарежданията за новодошлата пациентка, които съм изговорил устно и че тя има нужда от тях писмено. Сядам да пиша в ексел формуляр, от два месеца пишем нарежданията на компютър, преди пишехме на ръка.

Докато пиша говоря със снахата на кървящия по телефона. Тя е с българско име, говорим си на немски, надали ми е разбрала името. Не искам да отварям дискусия кой кой е.

В този момент друга от сестрите ме пита, дали сме още „зелени“, сиреч дали за пожарната имаме в системата свободни легла. Усещам, че не съм минал на „червено“.

Звъня на дежурния по болница, какъвто е редът и казвам, че съм „червен“ и искам да ни отпиша от системата на обслужване. Той казва „ДА“. Пиша на формуляр причината („леглата свършиха“) и часа, подписвам и пращам ФАКС, за да бъдем отписани и да не ни докарат нов пациент, като нямаме място.

Разбира се, че не мога да откажа инфаркт или реанимация, т.е. съм „червен“, но само под условие, че не дойде инфаркт. Обикновено има по 4-6 тежки инфаркта дневно, няма друга болница в окръга за тях.

При предаването на смяната винаги се назовават т.нар. „жокери“. „Жокер 1“ на смяната е дементната баба, т.е. ако дойде реанимация, бабата по спешност се мести в отделение с монитор, за да и се ползва стаята. Няма план какво да правя, ако дойдат два случая, а не един, другите не са стабилни за местене, назоваваме като „Жокер 2“ дамата с перикардния излив, тя и без това не иска да е сред живите.

Давам на сестрата нарежданията, които се отпечатват на А3 принтер двустранно.

Отивам в спешното и влизам при дама, родена 1929 г. чака на носилка от 182 минути да бъде видяна от лекар, според триажната система. Питам я какво и има. Тя започва да плаче и казва, че измерила кръвното си и то било 170/100 и тогава е взела таблетка и извикала пожарната. Нищо не я боли. Поглеждам кръвните резултати, трансаминазите са значително повишени, питам я, дали има списък с медикаментите си. Тя ми казва, че си ги носи. Подава ми найлонова торбичка с цип. Започвам да вадя всяка една опаковка и да питам от коя по колко взема, записвам търпеливо всичко в системата, за да знаят колегите утре за какво става дума. Две от лекарствата са в шишенца на Cosco, не са допуснати така в Германия без блистер, питам от къде ги има, нейното име е записано на тях по реда, по който се дават лекарства в САЩ. Тя казва „от Америка“. Аз я питам, дали там живее. Тя казва, че лети от време на време за там. Питам я къде, тя казва в Маями, там бил синът и, но океанът бил много топъл и това било добре за ставите и, затова ходила от време на време.

Казвам и, че кръвното и е нормално. Тя казва, че не може да живее така, защото има твърде много газове и изпражненията и са твърде редки. Личният лекар и казал, че нищо и няма. Пак почва да реве. Отговарям и, че за нейните 92 години и полетите и до Маями и спретнатият и външен вид с модна кожена чанта и хубави дрехи е много по-добре от много други, които на тази възраст са дементни или вече под земята. Мисля си, дали втората пациентка в интензивно пак прави нещо с катетъра си. Спира да реве, усмихва се. Ръката ми е на рамото и, успокоявам я.

Решавам да я приема. Започва 15 минутно търсене на легло. Всяко отделение е приело вече по поне трима в последните часове, има неваксинирани, които трябва да са в отделна стая и така намаляват капацитетите за други пациенти. Тя е ваксинрана, като почти всички германци, намирам място за нея в пулмология. Пиша 25 минути приемен лист в компютъра и нареждания.

Интензивно звъни. Да идвала ли втората банка кръв за пациента. Казвам да идва, т.е. имам 30 минути да я включа, след като се извади от хладилника…

Отивам в другата стая. Пациент на 70 години, лош външен вид, зловонен мирис. Нокти, нерязани от година. Брада с жълтеникав цвят, типичен за пушач, неваксиниран.

Питам го какво го води при нас. Казва, че не можел да си вдигне крака. Казвам му да си вдигне крака. Прави го. Тест за сила – двустранно наличен, няма парези или слабост.

Чета в системата, че е изписан преди месец със „старческа слабост“, питам кой му помага у дома, казва, че който му помага е на почивка. Сега е сам. Ясно – няма кой да му купи храна, в спешното решаваме всички проблеми.

Няма как да го върна, явно няма у тях какво да яде. Кожата му е суха, т.е. екзикиран е.

Приемам го по социална индикация, за да му уредим кой да му помага у дома и заради екзикозата, нямам законово право да го върна, ако домашното му обслужване не е подсигурено, а то видимо не е. Утре щял да идва съдия у дома му, за да му назначат настойник.

Интензивното звъни, че дементната баба си е изтръгнала венозния път. Трябва да поставя нов. В Германия само сестрите в спешното поставят абокати, другите не. Има малко изключения, но по закон това е лекарска дейност. Всъщност в закона не пише, че е лекарска, но те са решили съсловно, че не искат и никой не може да ги накара.

Напускам спешно отделение. Горе дамата ни лук яла, ни лук мирисала се усмихва в стаята си. Поставям и нов венозен път.

Включвам следващите две банки с кръв на пациента в следващия час.

Започвам да документирам случилото се, за да знае дневната смяна кой какво е правил нощес. Пише се в системата, всичко е компютърно. Системата е много бавна, отнема време. На никой не му пука, всички други специалности си гледат живота и си тръгват навреме, ние се занимаваме с бавни системи и с пращане на факс. Така е навсякъде, не само при нас.

След третото оплакване на пациента с катетъра нареждам да се отстрани след ехография, за да спре да се оплаква. Катетърът си е на мястото и проводим, няма причина да се маха. Пациентът твърди, че цялото легло е мокро. Опипвам цялото легло. Всичко е сухо. Питам го къде е мокро, не може да покаже. Явно има психическа причина за оплакванията му. Нямам времеви капацитет да се занимавам с дискусии, които нищо няма да променят.

Отварям студена кола зеро с вкус на череша. Пия един аналгин, понеже съм имал кратък отпуск и съм се наспал, явно не съм изключил вентилатора и вратът ми е схванат.

Чувам, че хируржката, т.е жената-хирург (сигурно дума хируржка не съществува) оперира. Звъня и, дали не иска да погледне една жлъчка. Казва утре. На следващия ден се заключва, че е „стресово възпаление на жлъчката“ и че няма да се оперира. Пациентът продължава да мисли, че ще умре. Разговорите са безсмислени, отказва да разбере какво му се казва. Предлагам му успокоително. Отказва.

4 часа. Наливам си втора чаша кола зеро. Вече не е толкова студена.

Телефонът звъни. В лабораторията са забелязали, че д-димерите на новата пациентка са 3 пъти над нормата и са на мнение, че може да има грешка при CKMB. Нареждам цялата кръв да се вземе отново, около 120 Евро, защото тази стойност показва сърдечен проблем и не може да има грешка. Д-димерите се увеличават при тромбоза, пневмония, дисекация на голям съд, а CKMB е сърдечен ензим, който се увеличава при сърдечна увреда.

Кръвно-газовите анализи се подобряват с около 5% на час. Вървим към по-добро, пациентката ще оцелее смяната ми. Пациентката не стене повече, получила е достатъчно дипидолор. Явно има болки при лежане от натиска на собствената си маса.

5 часа, идва първият мед. сестра от сутрешната смяна (мъж). Има училище по тайкуондо, бивш военен, идва винаги по-рано, за да си изпие кафето на спокойствие. Татуиран на много места, но като цяло готин и точен тип. Кара Фолксваген Т5 с военен камуфлажен цвят.

Обещал съм да заверя имунизационни паспорти на една сестра, която има рожден ден на същата дата като мен, за да важи КОВИД ваксинацията и в чужбина. Отивам пак в спешното, за да търся печат. Намирам. Заверявам. Там всичко е спокойно, никой не крещи. Трите сестри са в кухнята и ядат фъстъци.

Качвам се отново в интензивно. Минавам по стаите. Всички спят, само дементната госпожа иска да отиде до тоалетна. Обяснявам и за трети път, че не може, понеже има катетър и всичко става „автоматично“. Разбира ме. 5 минути спокойствие, докато пак забрави.

Нямаме право да връзваме пациенти, без съдебна заповед, освен ако не извикаме службата по реда на общината и не напишем становище, че човекът е за връзване и тя разреши до 24 часа да бъде вързан, докато съдия се произнесе. Т.е. тази многочасова процедура не е възможно да я преминем и бабата не може да се фиксира.

Сутрешната смяна на мед. сестрите идва. Това е третата смяна сестри, които виждам, докато аз съм на работа… Нас няма кой да ни смени. Те са на 3 смени, ние на две.

В кухнята започва предаване на пациентите по документи, после се преместват по стаите, тегли се чоп кой ще вземе новата пациентка. 1 сестра е за двама пациенти през деня. Няма законово предписание за лекар, има само за сестри, т.е. все тая е колко лекари има, сестрите са важни. По коледа интензивните сестри взеха по 7000 Евро с корона-бонус, в наредбата пише, че е само за сестри. Взеха обаче и готвачките и лаборантките и физиотерапевтките и логопедите, които НИТО веднъж не са влезли в КОВИД сектор. Лекарите не взеха. Ние не заслужаваме, не помня колко пъти ми паднаха очилата, шлемът при интубация и колко пъти нямаше FFP3 маска за лекарите, но на кой му пука. Важно е масите да са доволни, лекарите си мълчат и са разединени по принцип по целия свят.

Светлините по коридорите се включват, започва работа. Чистачката идва. Чистачка има само по 2 часа на ден, всичко останало от сестрите се чисти, освен при дезинфекция на цяла стая, тогава се вика денонощната чистачка от фирма. Има една за болница с 400 легла. Помня, че в България имаше по две на етаж.

Всеки пациент се къпе/мие всеки ден, кръвта е вече взета в 5 часа, за да е готова при визитацията в 8.

Колата зеро ми свърши.

07:30 първият колега, висок 210 см се тътри бавно из дверите на интензивното, носи престилка, сиреч днес е в спешно отделение, поглеждам в календара кой трябва да ме замести. Колежка от Източна Европа, която идва винаги или на секундата или закъснява.

Днес е денят за семинар. 30 минутно обучение за всички интернисти веднъж седмично. Регистрира се в Лекарската камара, за да дава точки. Трябва да събера 100 точки за 5 години иначе се губи специалност, едно такова обучение дава 1 точка. Слизам до долу, семинарната зала и параклисът са свързани и се разделят само от мобилна стена. Днес темата е за един от видовете рак на черния дроб, говори колежка, която се върна на работа, след като бе 6 месеца в болничен, поради скъсан менискус, падна в снега. Мисля си, колко ли нощни смени в повече съм дал, заради нейната непредпазливост. Срамувам се от тази мисъл и се радвам, че е отново здрава.

Телефонът ми звъни, излизам от залата. Звъни ми сърдечната клиника за клапата на пациента с многото инфаркти от едно съседно село. Това е най-голямата сърдечна клиника в Европа, намира се в село и в нея имат по 20 ECMO машини, които работят едновременно, оперират денонощно. Утре можели да го поемат чак, да бил при тях в девет часа, казвам на колежката да поръча пожарната за 8, за да са навреме в клиниката. Искат становище от онколог, че ще живее поне още една година, иначе касата няма да плати клапата, пациентът е имал някога онкологично заболяване.

Колежката от нощта, хипервентилирайки докладва пациентите на нощта, които е приела, 14 на брой от 22 до 08 часа. Минава обучението. Визитация в интензивно. 45 минути, шефът е в отпуск. Минава без сериозни произшествия. Двама от пациентите ще се местят в палиативно отделение, т.е. до другата ми смяна надали ще са живи.

Хер Монев, отивайте да спите! Това е фразата, след която ритуално предавам телефона на колежката.

Минавам и си купувам пълнозърнесто хлебче, последно съм ял преди 17 часа, но имам резерви и това не ме притеснява. Изяждам го със шунка Schwarzwälder и чери домати. Заспивам. Звъни пощата, пакет за мен от аптека. Аналгин си поръчах, защото нямам. Нямам право и една таблетка да ползвам от болницата. С пощальона сме на „ти“, но този явно е някакъв по заместване.

Заспивам. Телефонът звъни. Кандидат-студент има въпрос по издаването на апостил, нали работя и за университета, отговарям.

Заспивам, телефонът звъни студентът не е разбрал, дали му трябва мед. свидетелство, въпреки че го пише ясно на страницата. Отговарям му. 14:30 часа. Няма да спя повече.

DHL Експрес е загубил пратката с документите на друг студент, не знаят къде е. Не намират номера в системата. Няма днес да им се обадя да кажа, нямам нерви повече.

35 минути да напиша този текст.