Истории и разкази

КРАТКА ИСТОРИЯ ОТ ЕДИН ДЕН В ИНТЕНЗИВНО: ЧАСТ ЧЕТИРИ

8 свободни дни от годишния ми отпуск! Това време можеше да бъде толкова ползотворно, ако на 5 от тях не бях поел ангажименти и не трябваше да ставам рано. Всички искат време, за да изживеят нещо, моите 50 до 60 часа на работа седмично се състоят само и единствено от „изживявания“, при които много хора, включително и колеги биха припаднали или напуснали работа, затова моята най-голяма мечта е да се наспя. Свободното време за мен е време на покой, не на изживявания. Не искам да ходя никъде, не искам да предприемам нищо. Искам да спя. И като се събудя да гледам сериал. Нямам телевизор, но може и по интернет. Някои хора със сигурност ще ме разберат, повечето ще сметнат това за странно.

Прекрасната ми колега, която прави разписите кой кога ще работи ми е дала след 7 дни отпуск (от които понеделник е почивен по закон, а събота и неделя, уж, не са отпуск) и следващия понеделник свободен, така че моите 7 дни на покой стават 8.

Вторник е. Поемам точно от нея смяната в интензивно отделение, тя е имала дневна смяна.

Отново съм се опитал да спя през деня, обаче не се получава, понеже ме събужда разносвачът от DHL, носи пакет от аптека, обещах на мои познати да им купя и изпратя медикамент, но нямам време да отида в аптека (където няма да го имат, а ще го поръчват и пак ще трябва да ходя), а за лекари доставката от тази аптека на 361 км от мен е безплатно по DHL. Много хора не знаят, но DHL означава „Дойче Холдинг и Лизинг“ и е фирмата на нормалната германска поща, която разнася пакетите, докато пощальоните от Дойче пост носят само писмата и малките пакети със статут на писмо. Сиреч е нещо нормално, като си поръчам шампоан, маслини или тениски по Амазон или хапчета за някого от Пазарджик те да дойдат по DHL. Толкова мини-кашонче не съм виждал. Няма значение, събуди ме.

Отправям се с личното си МПС към болницата, сварил съм си 2,5 литра чай за идващата смяна, за да не пия повече Кола Зеро, която може и да не е вредна, но фосфорната киселина в нея разяжда зъбите…

Преминавайки покрай залата за функционални изследвания в интензивно преди да вляза в него виждам, че лампата свети, въпреки че е 19:20 часа и би трябвало да е тъмно. Това по принцип не е добър знак.

Колегата пише смъртен акт на лекарското място в „Централата на властта“, както един от шефовете нарича този кокпит, където са мониторите в спешно и в интензивно отделение. Нарича се така, защото там сестрите, истинските властващи над болницата, имат думата и решават какво ще се случи. Сестрите не са ни подчинени и могат спокойно да решават какво ще направят или не, ако не искат нещо да направят, просто си казват да си го правим сами.

До смъртния акт лежи друг вече попълнен.

Поглеждам я, тя ме поглежда и казва: „О, вече си тук?“ с оглед на това, че е 19:21, а смяната ми започва в 19:45.

„На минус две ли сме“, питам я с поглед към съобщенията за смърт, както се казва на документите, които лекарите издават, те всъщност не са актове, а съобщения, но това е друга тема.

„На минус пет“ казва тя, но само двама са в 13-то отделение. 13-то отделение е моргата.

„Ковид?“ питам аз? „Да, неваксинирана.“ отговаря тя за съобщението, което пише в момента.

„Всеки сам си е преценил“, казвам аз. Мълчание. Черният хумор и иронията са позволени средства за справяне с такива напрегнати ситуации в медицината, те са един вид отдушник за всичко онова, което виждаме. Границата се преминава тогава, когато иронията се превърне във вулгарност. Твърдя, че не знам да съм я преминавал.

В близост до втория смъртен акт има отворена сублингуална таблетка Тавор, това е един вид топяща се под езика успокоителна таблетка.

„За теб ли?“, питам аз.

„Много е цяла за мен“, казва тя и продължава „близките много плакаха и имаха нужда от успокоително“.

„Може пък сега те да се ваксинират“, казвам аз.

„Надали“, отговаря тя. И двамата знаем, че сред германските руснаци има устойчиви тенденции да не се ваксинират и да отричат необходимостта от ваксини, да вярват в заговори на държавата срещу тях. Същевременно много от тях биха се ваксинирали с продукт от държавата, от която са избягали, като Спутник, който още не е завършил и валидирал фаза 3 на изпитанията си. Ако бе диагноза – щеше да е шизофрения – хем да бягаш от нещо в цивилизована държава, хем да имаш носталгия по всичко, идващо от където си избягал и където не искаш да живееш.

Оставям я да си допише съобщението и отивам да инсталирам двете стъклени бутилки с черен студен чай с по две таблетки Стевиа във всяка в хладилника. Пълня чаша с чай и вземам по-малката бутилка с мен. Заключвам си раницата в шкафа в лекарската стая, в която няма прозорци. Сестрите са събрани в кухнята и предават смяната. Това е свещенодействие, заимствано от времето преди Втория ватикански събор на Римокатолическата църква, което не може да бъде прекъсвано, дори и за реанимация. Свещен ритуал, който се извършва при сестрите на всеки осем часа, като идва новата смяна. При лекарите няма такъв, ние се сменяме на 12 часа и по време на предаване на дневната смяна биваме непрекъснато прекъсвани, предимно от сестрите.

Обичам да седна до тях, което всява пълен смут, защото конспиративното пиене на кафе не може да бъде съчетано с коментари за това как са спасили някой пациент от лекар. Лекарите са за много от сестрите ненужна притурка към дейността им или принципно академизирани и твърде добре платени писари. Половината от хората в кухнята печелят на час повече от мен. Фактите нямат тук значение.

Връщам се в Централата на властта. Започва предаване на смяната.

Стая А е стаята за изследвания, затова стаите в интензивно отделение започват със стая B, като всички нови си мислят, че стая B е стая А, понеже първият пациент е в стая B…

Та, в стая B лежи 68 годишен съгражданин от мъжки пол с всички, съществуващи в медицината рискови фактори – диабет, триклонова коронарна болест, наднормено тегло, високо арт. налягане и др. с Ковид 19. Ваксиниран веднъж с Янсен, не е искал да си направи препоръчания иРНК бустер. Неинвазивна вентилация, позитивираните с Янсен досега не са умирали, но този е третият ваксиниран изобщо за 20 месеца пандемия в интензивно, другите двама оцеляха. Стабилен. Двустранна ковид-пневмония, 90% сатурация, не говори немски език. Не прави проблеми, не се оплаква, изпълнява стриктно всички нареждания. Кръвно-газов анализ се прави на всеки 4 часа, стойностите са поносими. С маска се обдишва със 100% кислород. Следващата ескалационна възможност е само интубацията, затова сме на едно мнение, че трябва да направим всичко, за да оцелее и да не стигне до вентилация. Като лежи по корем има 100% сатурация, но не може да лежи по корем, поради обема му.

В стая C е 55 годишен слаб и спортен мъж с тежък инфаркт на миокарда и стентиране, артериалният достъп в голямата артерия на крака още стои, ще трябва да го извадя в 22 часа. Пациентът казва, че е гладен, обяснявам му, че до изваждане на този артериален достъп не може да яде. „Днес нищо не съм ял“ е втората ми любима фраза при тежко болни пациенти след: „Колко още трябва да остана тук“.

В стая D е 67 годишен мъж с източноевропейски акцент с тежък инфаркт на миокарда, кардиогенен шок, хеморагичен шок, до вчера с уред, който поема функцията на сърцето – Impella, който се вкарва през артерията на крака до сърцето и помпи по 3 до 4,6 литра кръв в минута и така отнема товара на сърцето, за да може то да се възстанови след тежки инфаркти. Стигнало се е, както много често, до опасно кървене, загубил е половината си кръв, трябва да правя кръвна картина на всеки 2 часа, за да не изпусна ново активиране на кървенето и да оцелее човекът. Той ми казва, че е от два месеца пенсионер и ако може да направя нужното да не умре. Обещавам, че възможното ще бъде направено. Има фина разлика между нужно и възможно, не съм сигурен, че тя тук остана разбрана.

В стая E, което всъщност е легло Е, защото D и Е са в една стая, отделена с параван е дама с кардио-ренален синдром, комбинирана дихателна и метаболитна ацидоза, един крак и кардиална декомпенсация с пневмония, която е на кислород, досега е била на неинвазивна вентилация. Перфузор с диуретик върви на максималната доза, която човешкото тяло може да понесе, даден е и медикамент, който да блокира и друга част от нефрона в бъбреците, т.е. целта е дамата да отдели много повече вода, отколкото приема, за да може да диша вече без чужда помощ. Зададената цел е „минус един литър“. Оптимист съм, че ще се справим. Тя се оплаква, че не и се дава вода да пие. Поглеждам в ИЗ-то, пила е вече две бутилки, обяснявам и, че не може ние да я „изпикаваме“, а тя да се налива и че има ограничение до две бутилки на ден. Тя се съгласява и заспива като по команда.

Стая F e празна, починалата неваксинирана дама с Ковид 19, за която си спомням по силния и руски акцент вече не е там. Стаята е дезинфектирана, но не може да се заеме с нов пациент, понеже сестрите от нощната смята са само три, а законът предвижда по една сестра на три легла. При наличие на Ковид 19 обаче една сестра може да обслужва само още едно легло, освен Ковид 19, защото е много дълго време в изолираната стая и навън може някой да умре, без тя да разбере. Заради Ковид 19 това едно легло не може да бъде обслужено и да умира някой пред входа, няма да можем да го ползваме. Стаята е затворена. Все едно я нямаме за тази смяна.

Стая G е празна, казва ми се да не се радвам, пациентът за нея трябва да бъде приет от съседното отделение след като поема дежурството.

Стая H e мъж, който след тежка пневмония трябваше да бъде интубиран в спешното и там да бъде обдишван преди 18 дни 2 часа, докато се намери стая за него, която отсъстваше, заради двамата неваксинирани Ковид-пациенти, които тогава бяха заели тези две стаи. Наложи се да се отлагат операции, да се местят хора с нехирургични заболявания при хирурзите, за да се освободи за него място. Има направена трахеотомия, буден е, контактен. След 18 дни на командно дишане видимо се оправя, търсим рехабилитационна клиника, скоро е може да бъде преместен. Радвам се за него. Четири рехабилитационни клиники са отказали прием, защото са пълни с Ковид 19 пациенти. Колкото по-късно се започне рехабилитация, толкова по-малък е шансът на пациента да оцелее.

В следващата стая е 77 годишен мъж, шумно недоволстващ от това, че две сестри се опитват да му попречат да се самонарани, като стане от леглото. В дясната артерия на крака му е включен този уред Impella, виждам, че помпи 3,6 литра в минута. Пациентът е все още в кардиогенен шок, поради масивен инфаркт на миокарда.

Колегата се опитва да го успокои. Пациентът на висок тон обяснява, че ще ни съди до дупка и че нямаме право да го ограничаваме в движението му. Казвам му, че аз съм лекарят тази вечер и, че за да може да ни съди първо трябва да оцелее до сутринта, което като гледам не е неговата цел. Пауза. Мълчание. Питам го какъв е в крайна сметка проблемът и защо се опитва да си изтръгне машината, която го държи жива от сърцето през крака. Той казва, защото сме го „натискали“ по гърба. Спомням си, че преди месеци в същата стая една дама ми каза, че „джуджетата в стаята и пречат да заспи“. Оказа се, че не са били само седем, а всичките 10 в стаята, казах и че те не пречат по принцип, а само се разхождат из отделението.

Тук обаче не бяха джуджета, а вероятно от лежането по гръб болки в лумбалната област. Предложих му силно болкоуспокоително, той каза, че не приемал и не искал да приема болкоуспокоителни и че няма да приеме нищо, което ние му даваме. В продължение на 15 минути променяме положението на леглото, докато се съгласи, че му пасва. Записвам да му се даде 1 грам парацетамол венозно, няма как него да откаже.

В стая I е 59 годишен тракторист с тежък инфаркт на миокарда, който 2013та година е бил реанимиран и се е възстановил напълно, но не е спрял да пуши. Сега се е запушила дясната коронарна артерия и е била успешно реканализирана с два стента. Няма оплаквания, но в дясната му феморална вена и артерия има още големи катетри, които трябва да извадя в 22:30 часа.

Отиваме в хирургично интензивно, за което се грижи анестезиолог. При нас няма анестезиолог, ние правим наркоза и интубираме. Там имаме друг пациент, който, заради свободната поради Ковид 19 стая не можем да обгрижим. Има тежка картина на остра бъбречна недостатъчност, гърчове и падане по стълби, но се съвзема. В освободената от починалата неваксинирана дама стая приемаме в 21 часа този пациент. Пращаме факс до рецепцията да минем на червено за спешна помощ, т.е. че нямаме легла. Това спешна помощ не я интересува, инфарктите няма къде другаде да отидат, освен при нас, а за Ковид нямаме право да сме на червено, т.е. можем да се надяваме, че ще имам късмет тази вечер. Всъщност, че пациентите ще имат късмет, защото ако дойде инфаркт ще трябва някои от вече изброените да местя, за да заеме той мястото им. Нямаше да имаме никаква грижа, ако нямахме Ковид пациент, щяхме да имаме две свободни легла.

Мисля си, че от тези пациенти няма кого да преместя, всички са взели-дали. Нощес има средно по два приема, т.е. дилемата ще се разиграе съвсем скоро. Спомням си за един психиатър, напуснал отдавна соматичната медицина, който бе писал, че съм садист и че той никога няма да се сблъска с тази ситуация, която за нас е ежедневие.

Колегата си тръгва.

Кръвното в стая H започва да пада бързо, средното артериално налягане вече е 47 mmHg, отивам да видя какво става, няма обяснение на пръв поглед. На монитора на уреда, държащ пациента жив има обаче грешка в сензора на пропелата, която трябва да е в сърцето, т.е. уредът не помпи кръв на правилното място, пациентът е успял да го изтегли с 1-2 см от крака си и така той да не помага, а да пречи. Наместването му става много трудно и са нужни поне двама лекари. Аз съм сам.

Звъня на консултант. Идва от дома си и докато аз контролирам позицията той намества пропелата (като на кораб, само че в мини размер) през крака в сърцето. Кривата в уреда се нормализира, кръвното обаче продължава да пада. Консултантът си е тръгнал. Пациентът се съпротивлява, иска да седне, ако успее е много вероятно да умре. Масивен мъж, подхвърля 45-килограмовите сестри като чували с картофи. Успокоява се.

Отивам да вадя канюлата от стая С от артерията в крака. При това вадене трябва 20 минути с поне 40-50 кг сила да се притиска артерията, защото пациентите са на три „кръворазреждащи“ медикаменти и може да кървят. Стартираме таймер. След 20 минути още кърви. Стартираме таймер пак. Правим след още 20 минути специална компресионна превръзка, един вид бандаж около таза, който да притиска мястото. Пациентът трябва да не се движи още 12 часа.

Излизам. Стая I звъни, кога съм щял и на него да вадя канюлите. Споделям му, че точно това съм планирал. Изваждам ги и започвам да притискам. Говорим си за трактори и колко много работа имат в момента от тяхната професия. Мирише на цигари. Минават 10 от 20-те минути. От стая I започват крясъци, явно ситуацията отново ескалира. Не мога да отида, защото притискам и артерия и вена и ако пусна, пациентът ще изкърви. Сестрата пита какво да му дадат, докато другите две се опитват да го удържат да не се самоубие, ставайки. Мидазолам – крещя аз. Звъня на анестезиоложката да дойде някой спешно, тя обаче е при проблем с диализата и пулс от 30/мин на неин пациент и не може, праща една от трите сестри. Показвам и къде да притиска и бягам към стаята с крясъците. Пациентът е около 120 кг и поне 190 см висок трудно е да се удържи. Импела-та алармира, артериалното налягане алармира, сатурацията алармира, кръвното алармира. Всички аларми, освен тази за реанимация се чуват. 3 мг мидазолам венозно. Разместил си е канюлата и тя вече не е във вената. През резервната пак 3 мг мидазолам. Силите го напускат, пак споменава за съд до дупка.

Кръвното продължава да пада. Алармата в Ковид стаята алармира, обдишването има лекаж, сатурацията там пада. Легло Е звъни, иска до тоалетна.

Критичният пациент си е отстранил достъпа от вена феморалис, т.е. трябва му нов, но е хепаринизиран, т.е. ще кърви като заклан при всяко убождане.

Помагам на сестрата да направим бандаж на стая I.

Давам команда стая H – централен достъп и започвам да се обличам стерилно. Поставянето на централен венозен катетър е като чайна церемония (https://www.youtube.com/watch?v=2VchLYNBmBQ&t=422s), става в точно определена последователност и никое от действията не може да бъде извършено преди друго. Решавам се за вената във врата в дясно. Тя е дълбока, пациентът е на два пер орални медикамента против кръвосъсирването и на хепарин, като се боде вената трябва да се внимава да не се засегне каротидната артерия. Ползвам ехограф със стерилна опаковка, пациентът се пробужда и пак се съпротивлява, получава още мидазолам. Вената се компримира от иглата, понеже няма добро налягане на вената, навеждаме леглото в позиция с главата надолу, но успявам от първия път след местна упойка, водачът влиза, разширителят влиза, ЦВК е поставен без проблем или сериозно кървене. Почвам да шия, пациентът пак се съпротивлява. Мидазолам пак. ЦВК без рентгенов контрол се включва с 12 мл/ч артеренол. Кръвното се стабилизира моментално.

Импелата има нормална крива, т.е. след 3 часа борба не сме я разместили пак.

Целият съм мокър за втори път вече. Отивам да пия от студения чай. Той вече не е студен. Сестрите отварят кутийките си с храна. 03:40 часа е.

Телефонът звъни. Колегата от спешното иска да обсъдим случай. Казвам му да не приема пациента, няма нужда, няма и легла, понеже се разшири Ковид-сектора за идващата нова вълна и заради това 6 от нашите легла се предадоха на хирурзите, защото те предадоха 6 за Ковид на нас.

04:20 пиша нарежданията на пациента, който сме приели от другото отделение, чак сега успявам. 04:22 лабораторията звъни, пациент D има хемоглобин от 7 (70 с българските единици), т.е. пращам сестра да вземе кръв и да започнем преливане. Пациентът с импела-та се е събудил. Водим 25 минутен разговор, в който за четвърти път му обяснявам защо се е наложило да го фиксираме и че иначе щеше да е умрял. Твърди, че разбира. Не ми е ясно, дали наистина разбира или казва просто така. Получил е всички нужни медикаменти, за да не се стигне до там, но те не са 100% гаранция.

5 часа. Започвам да подготвям предаването на смяната. 05:30 хигиенистката пристига. Светлините се включват. Започва типичното за сутрин жужене. Предаването на смяната започва в 6 при сестрите. Един от сестрите е инструктор по тайкуондо, говорим си по темата, досега никой при тях не се е заразил, всички били ваксинирани.

Минавам по стаите, за да видя, дали всичко преди главната визитация е наред. Всички дишат. Всички параметри са стабилни. И в бурната стая артеренолът е вече намален на 6 мл/ч. Има подобрение. Ковид спи, сатурация 91%.

07:30 идва колегата от сутрешната смяна, отиваме на оперативка в 07:45, тя продължава само 10 минути. Започва визитация, приключва без особени проблеми и обичайните обобщения.

Смяната ми бе много спокойна, радвам се, че днес не се наложи да местя пациенти нощес.

Напускам интензивно, чувам зад мен – „Лека нощ“, казвам „Леко дежурство“.

Минавам покрай пекарната. Две пълнозърнести хлебчета са моята цел. За моя радост има и ръжен хляб, който се казва „паве“ в превод и го няма всеки ден. Купувам и от него, държи две седмици в хладилника.

На масата ми има таблет, чувам, че в Тюрингия има вече 600 на 100 000 заразени и че там са най-малкото ваксинирани и че вече местят по други провинции. Радвам се, че при мен това не е тема с над 70% ваксинирани, но знам, че ситуацията най-вероятно ще ескалира. 11 часа – припадам на леглото. 13:15 часа. Усещам настойчива вибрация на мобилния ми телефон – непознат мобилен номер.

„Говоря ли с господин Стоян Монев“ казва гласът. „По принцип, да, но зависи кой пита“, казвам аз, знаейки че не ми звънят само приятели…

„Полицайоберкомисар еди си кой от полиция еди си къде. Звъняхме в болницата, но ни казаха, че сте бил на нощно дежурство и затова Ви звъним на личен номер.“

Прекъсвам го: „Надали ми се обаждате за нещо хубаво“.

„Пристигнала е съмнителна пратка, имаме съмнение, че в нея може да има взривно устройство или отрова и сте записан Вие като подател на нея, преди да я обезвредим, искахме да попитаме, дали сте пращали писмо на Университетска болница еди си коя“.

Отговарям, че съм пращал документи. Той казва, че получателят не ме познавал. Казвам му, че съм говорил с главния му лекар, а не с него и че аз съм ги пратил.

„Т.е. да не я обезвреждаме и можем да я отворим“, викам му: „Да, само документи са, но в папка и затова са обемни.“

„Защо си мислите, че е бомба или отрова“, питам аз.

„Института по заразни болести често получава отрови и други опасни предмети, заради позицията им покрай Ковид 19“ ми казва той.

„Тя в случая между тях и мен съвпада“, казвам аз.

„Ясно, лек ден.“, отговаря той.

Колко ще е лек, като ме събуди не знам, мисля си аз.

Само още 13 дни и ще имам отново свободен ден, мисля си аз, гледайки тавана.

Отварям фейсбук – 49 нови реакции, пак хора философстват, че все от нещо трябвало да умрем, че сме криели, че от ваксини имало било умрели, че ваксинираните сме били делели обществото. Освен това  моята пропаганда не работила и съм бил „нарцисист“. Освен професор, жена, садист, лайно, бухтичка, плондер, вече мога да добавя и „нарцисист“.

В мен започва наистина да зрее желанието за ранна пенсия и всеки да бъде оставен на съдбата си. Но съм поел ангажимент поне още 14 месеца да работя и лоялността  ми е над инстинкта ми за самосъхранение. Това наистина е потенциална диагноза, но не е от нарцистичния спектър.

Ставам и написвам тази история. Никого не интересува, написването е един начин за справяне със ситуацията. Утре и вдругиден съм на нощни смени. В неделя има избори, пак след нощна и преди нощна ще отида да гласувам. Аз ще отида, но много хора в България няма да го направят, а други е по-добре да не го правят…

One Reply to КРАТКА ИСТОРИЯ ОТ ЕДИН ДЕН В ИНТЕНЗИВНО: ЧАСТ ЧЕТИРИ

  1. Моето дълбоко уважение към всичко, което правите за този толкова тъжен и болен свят, Докторе.
    Не бих издържала и една хилядна от описаното от Вас.
    Някога имах изключителен респект към лекарите. С времето го губя. Но, все още го изпитвам към хора като Вас.
    Благодаря Ви, че пазите надеждата и доброто.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *