Истории и разкази

Един ден в интензивно отделение: ЧАСТ ТРЕТА

В интензивното отеделение съм. Нощна смяна.

Докато пиша нарежданията за един от тримата преди малко приети със сърдечни инфаркти, които са от часове приети, но е нямало физическо време да се напишат нарежданията им (понеже грижата за тях е имала по-висок приоритет от писането, а сестри не пишат) и пациентите успешно са върнати към състояние, съвместимо със живота със силен руски акцент в продължение на часове от КОВИД зоната се крещи от тежко болен неваксиниран пациент в трудоспособна възраст. Всъщност той крещи на старонемски и е от късните изселници от Русия в Германия, които имат германски корен, но говорят по-добре руски от немски език. Отговорната за КОВИД зоната хонорарна сестра (липсват сестри и трябва да се наемат за по 50 Евро на час от фирма) трябва да влиза 11 пъти през нощта при този пациент, който с всички сили се опитваме да спасим от интубация с метод за неинвазивно обдишване на висок кислороден поток, т. нар. „high flow“, като той вече е на 45 литра в минута с 90% кислород и така има 88% сатурация и 60,8 mmHg парциално налягане на кислорода в артериалната кръв, която се изследва на всеки два часа.

Пациентът общо 10 пъти се разкача от мониторите за наблюдение и си маха кислородната маска, като сатурацията му всеки път пада до 60%. Сестрата трябва да се облича всеки път за по 10 Евро, за да влезе вътре и да се опита да го вразуми, аз имам други спешни пациенти, нямам време за упражнилия свободния си избор да се задушава човек, други са по-спешни от него. Все пак той в момента упражнява конституционното си право, аз съм само един прост изпълнител на волята му.

Пациентът иска да си ходи у дома, но като седне на леглото да стане няма сили, понеже в следствие на масивната КОВИД 19 пневмония се задушава бавно и мъчително при всяко минимално движение. Единственото, което може да прави е да лежи и да гледа в една точка като зеленчук, както цинично се описва пациент, който нищо не може вече да прави от медицински персонал в някои държави по света.

Получил е максимална доза халдол и тавор, не са му помогнали да се успокои.

В някои български спешни отделения критичните пациенти се описват като „стюардеси“ – тежко болни пациенти, готови във всеки момент да „отлетят“ в един по-добър свят.

В 02:20 звъни телефона, още по номера знам, че ще е мъжки глас, зад който ще се чува радиостанция. „Монев – интензивна медицина“ казва аз – централата на пожарната, свързва ме с мой любим колега, родом от прибалтийска държава и много компетентен, мил и спокоен, който ми казва, че са успешно реанимирали една възрастна госпожа, която искат да ми докарат за прием. Казвам им, че всички мои легла и на колегите от хирургичното интензивно са заети, резервните легла са заети с КОВИД пациенти и нямам кого да преместя, за да приема нея. Нито мога да преместя трите свежи инфаркта, двамата са още с артериални катетри и трябва на следващия ден пак да бъдат ангиографирани, третият току що е имал камерно мъждене и е млад, няма как да го преместя в нормално отделение, където никой няма да забележи, като му спре сърцето или ще се изгуби ценно време при аларма да стигнем до него.

Колегата затваря. След 4 минути пак звъни пожарната – в радиус от 40 км няма нито едно свободно легло, ни за КОВИД, ни за нещо друго, всички са на „червено“ в системата. Дават код за шокова зала. Каква шокова зала казвам аз, вечер са две сестри и аз. Шокова зала така не се прави, имаме персонал само до 18 часа.

В такива моменти обаче влиза в сила параграф на НК за неоказване на спешна помощ и е все тая имам ли легла, нямам ли и какво ще ги правя, като ми ги докарат, дали у дома трябва да си ги взема или не. Казват, че след 6 минути са в шокова зала. Събираме що има нощен персонал, който не знае кое къде е в шокова зала и те вече са при нас, докато сляза.

Критична ситуация, не можем да отидем в интензивно, там двама неваксинирани – албанец и другия крещящ са отнели шанса за интензивно легло на тази дама.

Оказва се палиативна ситуация и въпреки артериален и централен източник, които поставям, сърцето и спира и нареждам да не се реанимира, защото не би било етично да връщаме към живота жена, която не е искала да живее и е достигнала 84 години. Това го знам от хода на спешното обслужване, докато някой чете на висок глас последната и епикриза. Има документ, че е част от „палиативна мрежа“. Тубусът се вади от гърлото – час на смъртта 02:45.

03:00 съм отново в интензивно, попълваме количката с всичко, което сме ползвали. Тубус, ЦВК, Артерия, два перфузора, две стерилни облекла, пет медикамента – около 120 Евро разходи за болницата, касата ще плати 22 Евро, понеже пациентката не е оцеляла един ден. Това мен не ме интересува, знам го по чиста случайност.

03:20 наливам си последната чаша кола зеро с черешов вкус, която имам. Знаех си, е трябва да взема две, а не една… Диктувам на касета на диктофон епикриза. За няколко минути всичко е спокойно, никой не крещи.

03:55 телефонът звъни. От нормалното КОВИД отделение ми се съобщава, че един пациент, сравнително млад не е добре. Колегата, който отговаря за спешното е там.

Казвам да се направи кръвно-газов анализ от капка кръв от ухото и отивам. При нас може да се прави и капилярно, без да се боде артерия.

Пациентът е неваксиниран човек с руско име и силен руски акцент. Сомнолентен, пъшка в леглото. 10 Литра кислород с маска, сатурация 77%, парциалното налягане на О2 е 40 mmHg, pH е още компенсирано, т.е имаме повече от час време.

Легло за него няма. Преместване на такъв пациент би траело 5 часа лекарски труд, никой няма да го вземе, навсякъде всички капацитети са изчерпани или са друг регион и си пазят местата за своите пациенти. Вече няма обезщетение за болниците и те не държат свободни легла. Понеже всички имаха право да се ваксинират и който не се е ваксинирал е съдба, няма нужда да се пязят легла. Те са пълни с други тежко болни.

Състоянието на човека се влошава. Говоря с хирургията. Те имат опериран заразен с друга болест пациент, който могат да преместят, но преместването му е 30 минути, изпразването на стаята още 30, 30 мин е дезинфекцията и да подейства трябва 1 час, после трябва да я заредят отново за 30 минути.

НЕваксинираният пациент няма толкова много време. Няма какво да направим за него по-скоро. С много натиск и нежелание за такива интервенции от другата страна започва процедурата по среднощно местене на ваксинирания човек да направи място за неваксинирания и дезинфекция от 2,5 часа. Поставяме пациента в КОВИД отделението в коремна позиция, увеличаваме максимално кислорода, но в стаята повече от 12 литра не може, не се подобрява. Вземам решение да оборудваме уред за неинвазивна вентилация в интензивно и да го затътрим (буквално е тътрене) в нормално отделение, за да държим пациента жив там. Уредът е сложен, изисква опит и техническа грамотност на интензивно ниво, в нормално отделение не могат да работят с него, нито аз мога да остана там три часа. Докато го оборудваме си мисля, че цялото това отделение е безсмислено, защото щеше да е празно, ако всеки просто се бе ваксинирал и щяхме да имаме една стая с двама пациенти, а не цяло отделение. Какво си мисля няма значение. Важен е сега братушката, който трябва да оцелее на всяка цена, понеже това е наш дълг.

В крайна сметка работещият с въздух под налягане и кислород уред (с два маркуча под налягане) успява да работи в нормално отделение и така да държим пациента жив до 8 часа, когато на работа идват всички лекари, на връщане от там виждам изолирания пациент, който все още имаше нужда от интензивни грижи да заминава с легло към нормалното отделение, за да освободи място за неваксинирания. Дано оцелее.

07:55 кръвно-газовият анализ на крещящият, който вече е сомнолентен и няма сили да крещи е с pH 7,58 и pO2 58 mmHg, няма да търпи маска за неинвазивна вентилация.

08:08 нощната смяна е била предадена, идват всички лекари за визитация. Аз не слязох на рапорта, ситуацията е твърде критична.

Пациентът, на който трябваше в спешно да направим кониотомия в неделя, поради едем на Квинке вече е буден и в делира си се опитва да напусне леглото.

Другите 7 са добре. Вземаме решение за интубация на крещящия, понеже няма друг начин да оцелее и по-добре сега, отколкото в три през нощта.

Предния ден приемам в спешно отделение свекърва му с КОВИД, която също не е ваксинирана и е докарана от също болната си внучка в спешното на крака, понеже е паднала у дома със съмнение за фрактура, която няма, но пък причината за безсъзнанието се оказва сърдечна, според записа на пейс-мейкъра и.

Тя е стояла в обща чакалня 3 часа с всички други пациенти, без да каже, че цялата и фамилия са с Ковид, била е в два хирургични кабинета и в рентгена, без изолационни мерки.

Не вярва в Ковид. Казвам и, че свекърът и е пред интубация един етаж над нея. Тя казва, че и дъщеря и е болна. нейният тест е високо положителен, светва след 1 минута.

Звъня на дъщеря и, тя реве по телефона и казва, че е много зле и не може да дойде при майка си, но сигурно скоро и тя ще бъде приета.

За пръв път чувам от човек с руски акцент: „Ако знаехме, че ще стигнем до тук щяхме да се ваксинираме.“ Досега винаги до последно отричаха опасността. Изпитвам искрено съжаление и се ядосвам на себе си, защото уж бях решил да не съжалявам вече неваксинирани. Казвам и, че ще положим всички усилия майка и и мъжът и да оцелеят и че ако тя се влоши ще намерим легло и за нея. Знам, че това няма как да и го кажа, може да бъде приета на 60 км от нас, понеже няма легла.

Както винаги след нощна смяна минавам през ЕДЕКА и си купувам две пълнозърнести хлебчета от по 80 грама за закуска и обяд. В магазина всички са с маски и спазват дистанция, както винаги.

Закусвам, на таблета виждам, че ресторантьорите протестират, а българският служебен министър на здравеопазването говори за мерки, в които той самият не вярва. Моя много близка приятелка българка е написала коментар, който отново е скептичен към мерките, което много ме натъжава, защото е много интелигентен човек и съм изумен от антисоциалното и поведение в този и в друг случай, при който се стигна до дискусия между нас и в който се оказа, че нито едно от твърденията и не е вярно.

Пак решавам да не се ядосвам.

Разбирам, че ротацията ми в интензовно е удължена до май. От предписани 6 месеца ще трябва да съм там две години общо, което крайно ме деморализира.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.