Здравна политика

Капитулацията на едно цяло общество

Уви, тази пандемия демаскира обществото ни, както и много наши близки и познати, дори и приятели. Тя показа, че има липса на основно и базово образование, което обаче за много не е повод за смирение или да замлъкнат (поне!), а за това да станат още по-шумни. Много хора от други сфери, добре образовани в тях показаха, че им липсва връзката с природните науки с непрекъснати призиви за антисоциално поведение, иронични коментари и подмятания.

Тази пандемия ни показа, че всеки е сам за себе си до голяма степен в България и че липсва елементарна масова солидарност с онези, които са оставени на съдбата си, дали ще оцелеят или не от ваксинално предодвратимо заболяване, които не са малка и маргинална група, а над 1/3 от населението на страната – нашите родители, баби и дядовци, роднини и съседи.

Гражданите станаха „кленти“ на държавата, а не неин конституиращ фундамент. Те се държат и като клиенти, а не като суверен. Клиентът очаква услуга срещу пари, той не е готов да участва в самите процеси, създаващи услугата.

Държавата зависи от онези действия на гражданите си, които тя няма правомощията да „нареди“. Ангажиментът в социалната сфера, общественополезнената дейност, доблестното гражданско поведение, готовността човек да е част от решението, а не от проблемите, участието в решаването на проблемите и без това да се заплаща са основата на всяко гражданско общество.

Радвам се, че има много хора, които знаят това и поздравявам всички онези, които не са заинтересовани само от тесните си лични интереси, а участват в решението на проблемите или поне не им пречат.

Наистина след тази криза ще трябва много неща да си прощаваме. Но аз няма никога да мога да простя на онези, които умишлено извършваха саботаж на мерките и с действията и бездействията си доведоха други до смърт и увреда близките си и много наши близки.

Никой не напуска интензивното отделение след КОВИД 19 в състоянието, в което е влязъл в него. Животът след това никога не е същият, особено ако човек е сред онези 50%, оцелели след машинна вентилация. За една седмица машинна вентилация хората са биологично „състарени“ с поне 10 години.

Наскоро една дама с индекс на телесната маса от 48 бе на мнение, че се задушава и не и помагаме достатъчно бързо (имахме, освен нея, други двама на вентилация с КОВИД 19 и 8 инфаркта, един от които на 32 годишна жена с опасност за живота). Дамата не можеше да разбере, че ако я интубираме, при нейните дадености има под 5% шанс да оцелее. Усилията ни бяха насочени към това да избегнем интубация, като я обдишвахме неинвазивно, което обаче има технологично време от десетина минути, докато бъде подготвено и през това време пациентите си изпитват задух и няма как това да бъде избегнато.
Но аз ли бях виновен за това, че тя се задушава или тримата и млади и силово-спортно оформени синове, които, болни от КОВИД 19 са я заразили у дома и (тя не е излизала от дома си, за да не се зарази сама).
Синовете и никога няма да видят, как жената не може да диша, няма да чуят и тихото и стенене цяла вечер, те получават информация по телефона веднъж дневно. Всичко това им остава спестено. Но те имат мнение за вируса и за „пресилените“ мерки и че фитнесът им е затворен.

Позволих си да и отговоря, че няма как да стане по-бързо и че не аз, а синовете и носят отгворност за това, че се задушава в момента.
В стаята до нея е друг пациент със сатурация без неинвазивна вентилация от 51% – и двамата заразени от синовете си и двамата неваксинирани (нямаме ваксинирани пациенти от поне месец) и двамата, като 80% от тежките пациенти с чуждестранни имена.

Друга пък е уверена, че е приета, поради ваксина в интензивно отделение, въпреки че е била 4 седмици преди ваксината зле и има заболяване, което няма нищо общо с ваксините…

Всичко това на фона на непрекъсващите запитвания на пожарната, дали може да докарат друг пациент. Къде да ги приемаме и кой да ги обслужва не интересува никого. Инфаркти не може да бъдат пратени другаде, понеже това „другаде“ е твърде далеч и те ще се инвалидизират или умрат по пътя. Но как да приемеш инфакт, когато няма къде и ти липсват интензивни легла, понеже те са заети с КОВИД 19 пациенти, борещи се за живота си.

Това са ежедневните борби за оцеляване, които остават скрити и със сигурност водят до тежки последици.
На фона на гореизложеното чувам непрекъснатите призиви за отваряне на кръчми, дискотеки, опери, кина и фитнеси.

До там ли стигна обществото ни, че да не вижда и да не иска да знае за страданието и смъртта на едни, за да може да си живее нормалния живот, без оглед на загубите?

Явно да. Затова след като бъдат ваксинирани всички над 50 годишни и има валидно предложение за ваксинация на всички останали (независимо, дали се ваксинират или не) с локдаунът трябва да се приключи, но, моля, с ясни правила, по подобна на шведската и датската здравна система – кой ще заема място за интензивно лечение и кой не.
Ясни правила, че някои хора никога няма да имат шанс за интензивно лечение, поради така взетото обществено решение, а не мънкане и чакане всеки проблем да се реши от само себе си. Не трябва да „изседяваме“ проблемите, а да ги решаваме.
Сигурен съм обаче, че точно онези, които сега са най-шумни по площадите ще са същите, които никога няма да се съгласят да живеят с резултатите от осъществяването на исканията им…

Пазете се – ще се справим и ще намерим начин да се справим и с мутантите, но нека всеки направи извод за себе си в какъв свят живеем междувременно и да знае как изглеждат резултатите от прилагането на точно тези разбирания за онова, как обществото ни трябва да функционира.
В този случай се проваляме като общество.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.